Мануел Симеонов

Честит празник на всички деца и възрастни, които все още се чувстват като деца. За мен това винаги ще остане един важен ден, което може би се дължи на моите родители. Те винаги са го правили специален и освен подарък, съм бил удостояван с цял ден веселба наляво и надясно. После пораснах и всички тези неща за веселия празник останаха като светъл спомен от моето детство.
През последните няколко години немалко пъти съм изпадал в спор с родителското тяло относно разни решения и как вече съм на 20 и мога сам да преценям нещата за себе си. Доста пъти съм им намеквал и показвал това, но в крайна сметка спора завършва с “Ти винаги ще си останеш нашето малко дете!“. Обаче дойде ли първият ден от юни месец и аз потърся от тях полагаемото за празника, техният отговор е “Какъв празник, ти вече си голям.” подсилен с лека усмивка. Но в крайна сметка винаги съм получавал дължимата честитка и почит като единственото дете(макар и на 20) в къщата и дори за онези 5 минутки аз все още се чувствам като малкото момче на мама и на татко и хиляди спомени напират в главата ми.

Не е важно дали си на 2, на 3 или на 30, важно е как самия ти се чувстваш. Винаги ще има кой да ти се радва на празника и да те смята все още за своето малко детенце, пък дори и да не ти го казва. Празника не е само за децата, а и за възрастните – нека и те не забравят времето когато и те са били малки и колко весел е бил за тях този ден.

Добавям статията, която се радваше на над 80 гласа в свежо.нет, което е моето лично постижение, тъй като е авторска.

Един пореден ден като студент на ТУ-Пловдив. Един пореден ден в кафето. Равносметка след края на деня: 2 кафета, хот-дог, кутия цигари. Чисто и просто. Какво ли си мислят хората, които са просто наблюдатели в цялата тази система… Какво ли си мислят тези, които смятат да стават част от нашето прекрасно общество инженери. Дали…
Факта, че програмата ти е накъсана и имаш занимания през час или два, че се налага да ходиш в 8:00 и следобед в 17:30 не са нещо, от което бъдещият български инженер би се изплашил! Това само укрепва духа му и го подготвя за цялата порция безмислени часове по най-различни “инженерни” науки като механика, няколко физики, метали и проводници, практика със стругове и разни други произведения на изкуството. Какво по Дяволите е това? Аз уча Компютърни системи и технологии! Не желая да ставам електротехник или стругар. Тук идва голямото НО, което някак ти подзказва, че колкото и да си ядосан или разочарован от университета ти, той ти дава толкова много други неща. Кафето отсреща е просто прекрасно, едно от малкото евтини удоволствия на планетата. Наименования много – Пети корпус(университета разполага само с четири), Дървеното и какво ли още не. Мястото, където можеш да срещнеш какви ли не индивиди, и то в порядъка на 20тина минутки – време колкото за едно кафе на средностатистическия човек, забележете човек, не студент. Студента пие кафето си не по-малко от час и половина там. Не за друго, ами факта, че имаш точно толкова да убиеш в малката почивка между Машинознание и Техническа Безопасност. С такава надежда чакаш да дойде часа, да влезеш вътре и да научиш нещо ново и фундаментално от намръщения чичко, с бяла коса или оплешивял, поизперкал от годините къртовски труд, с леко зачервени очи от консумацията на поредната “истински заслужена” тройка, която е написал. Такива хора са два вида – Доценти и Асистенти. Едните са по-големи от другите, работата им да е наглед по-отговорна, но те имат повече свобода на действие.
Картинката е следната: първокурсник, първи час във физиката, влиза асистента и почва да му говори около 3 пълни минути без да спира. Викаш си “брей, тоя много ги чатка, сега ще ни научи на нещо супер интересно!” Въпреки голямата надежда в очите на този първокурсник преподавателя му дава тежката задача да загрява и охлажда метална пластинка замервайки време. Нека пренебрегнем, че задачата и упражнението са били най-пропилените 2 часа от живота ти, мъката продължава. Ако не занесеш протокол с подробно описание на трудната задача, изпълнена в часа, вероятно ще бъдеш лишен от възможността да присъстваш на следващия. Нищо, и без това ти е писнало тотално от училището и старите часове, на които ти е напомнило това тъпо упражнение. Иде ред на лекцията – новото изживяване за всеки! Чувстваш се пораснал, чувстваш се истински студент само и единствено когато присъстваш на лекция, в която със зор чуваш това, което преподаваля обяснява, тъй като залата е претъпкана. Преписваш грозно и набързо всеки милиметър от дъската, който той изпише, защото информацията там е безценна – няма откъде да я намериш или научиш! … или поне това е представата, която се дава от разни филми, списания и разни други медии.
Лекцията в ТУ протича по следния начин: човек(обикновено в очила), който пише тихо по дъската, 15тина човека, преписващи спокойно и меланхолично и единственото, което раздира тази иначе толкова подходяща за сладка дрямна обстановка е факта, че винаги има някой нов, който за първи път присъства на подобно мероприятие. Той не само не записва всичко, но и нервничи с потропване на химикалката. Дращи нещо и дори задава въпрос, когато не разбира. Нехайният отговор, който получава от преподавателя всъщност изобщо не го обезкуражава! След няма и 3 минути той отново задава въпрос и ти се чудиш “ЗАЩО БОЖЕ ЗАЩО?!!?!”. Но тези трудности са преодолими, защото същият индивид обикновено остава твърде отегчен ако не след първия, то задължително след втория час, на който присъства спира да идва окончактелно и безвъзвратно или става част от стадото, слушащо депресирания от живота човечец, който обяснява пред всички, едва дочакващ края на часа, когато идва време за следващата цигара,доближаваща тази агония към края и.
Какъв е извода? Живота е хубав! … разбира се извън университета : ) .

Честито ми блогче – вече малко по-оправенко. И тук се почва, пък да видим дали ще излезе нещо. Съвсем скоро ще си оправя и категориите, а по-късно смятам да сложа и бутонче за свежо.

Още днес, след кратка редакция, ще добавя и единствената ми статия, видяла бял свят, за да ми дава малко кураж, че нещо изглеждат много постни нещата тук. Всички знаем, че всяко начало е трудно : )